Трифон Зарезан

Трифон Зарезан е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата - пролетното ѝ зарязване.

В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството.
Така нареченият Кършовден, когато след прецъфтяване на лозата се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с деня на св. св. Константин и Елена.
По Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико.
Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение.
Гроздоберът Виноберма се оповестява официално след Кръстовден.

Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец.

Денят на виното, лозарите, кръчмарите и градинарите

Един от най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар - Трифон Зарезан.

В православния календар Свети Трифон се чества на 1-ви февруари по нов стил и /14-ти февруари по стар стил/. Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци.
Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци.
Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият.
Те се празнуват както следва: 1-ви февруари - Трифоновден; 2-ри февруари - Сретение господне и 3-ти февруари - Свети Симеон.
Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, които раждат малките си през този период.

Легенда

Макар всяка година празникът да се радва на голямо внимание и да е отбелязван шумно с много веселба и усмивки, малко от нас знаят историята на неговия произход.

Според православната църква, Свети мъченик Трифон е роден около 225г. в село Комсада. Той живее праведно и загива заради отказа си да отхвърли християнската вяра. По време на гоненията срещу християните светецът е арестуван, подложен на мъчения и обезглавен.

И докато житието на Свети Трифон ни запознава с човек, чийто път е изпълнен с много терзания, то народни предания в някои части на страната твърдят, че той е бил брат на Богородица.

Легендата гласи, че един ден в началото на февруари, докато Трифон подрязвал лозето, видял Светата Майка с пеленаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, но нищо не отвърнала. Като минавала покрай къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, защото си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че Трифон, малко „понаправил“ глава, подкастря старите израстъци.
Той се учудил, като я видял така уплашена, а тя набързо споделила какво ѝ казала Дева Мария.
Трифон отново се присмял, казвайки че не е пиян, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера и клъцнал носа си - откъдето идват и различните наименования на празника - Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Традиции

Независимо от своя произход  в миналото, Трифон Зарезан е бил обвързван с много обичаи, някои от които са запазени и до днес.

Традицията повелявала стопанката да стане рано сутрин и да омеси и опече обреден хляб, украсен с лозово листо.
Освен питата задължително се приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Тя поставяла всичко заедно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята.

С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“.

Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред със зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекетът“ от него.
В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава.
Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо.
От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар. Това най–често е най–щедрият и уважаван мъж в селото или този, през чието минало царуване лозята са се радвали на благоприятно време и плодородие.

"Царят" е окачен с венец от здравец, чимшир и млади лозови клонки – ритуал, който отново ни напомня за древния тракийски бог Дионис. Той сяда на колесар, а лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща, а домакинята на дома изнася вино в бял котел, като дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословия.
След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село.